Духовното развитие и нервните разстройства[1]

Статията на известния лекар-психиатър Роберто Асаджиоли, която публикуваме, е един от първите опити за анализ на онези противоречия и още недостатъчно изучени процеси, които са неизбежни по пътя на духовното пробуждане на човека.

Тази работа придобива особена значимост и ценност с това, че се въвежда разбиране за общите закономерности в проблемите на духовното развитие, които в голямата си част носят субективен и личен характер,  а чисто изследователския и професионален подход към проблема, се съчетава с духовния опит на автора. Статията прекрасно илюстрира един от окултните закони, според който всеки духовен стремеж на човека неизбежно води до проявление както на всичко положително, така и на всичко отрицателно в него, неумолимо извеждайки ученика на пътя на изпитанията. Изследването, което представяме, заедно с предисловието на Ю. Ключников, е един от първите опити за научно и професионално осмисляне на проблема за духовното развитие и преобразяване на човека от гледна точка на практикуващия специалист.

Предисловие

Роберто Асаджиоли(1888-1974) е широко известен в Европа като лекар-философ, създател на техника за реконструкция на личността, наречена от него „психосинтеза”. В публикуваната статия са изложени някои от принципите на психосинтезата. Изходно начало за Асаджиоли е стремежът за проникване в духовния Свят на човека, в онази дълбочина, която в религиозните и източните философски доктрини е обозначена като висше Аз на човешката индивидуалност, като Надсъзнание. Неотчитането на подсъзнателните и духовни аспекти, които психологията досега оставяше на философията и религията, създава болезнен разрив, а нерядко и конфликт между различните подходи към природата на човека. Опити за преодоляване на този разрив направи Зигмунд Фройд, но неговите лечителски, а след това философски концепции свеждаха човешката природа до подсъзнанието, до сексуалните комплекси. Юнг, Фром и Асаджиоли, опирайки се на ведантическата традиция, обогатиха европейската наука за човека с по-плодотворни подходи.

Своите идеи за психосинтезата Роберто Асаджиоли е почерпил не само от текстовете на Веданта. През 1940 година, арестуван от фашистката власт в Италия, той прекарал около месец в единична килия и после разказал на приятелите си, че това било интересен и ценен опит, който му дал възможност да проведе редица специални психодуховни упражнения. Също толкова ефективно Асаджиоли използвал принудителното затворничество, когато се криел от режима на Мусолини в отдалечени планински селца. В работата „Духовното развитие и нервните разстройства” се повдига проблем, който от всички гледни точки днес придобива огромно значение. И не само за напредналите духовно хора, но именно за масовото съзнание, тъй като нахлуващите на Земята космически енергии направиха необходимостта от духовен напредък категорично императивна за всеки човек без изключение.

Може би по тази причина отделни моменти, които при Асаджиоли са само посочени, си заслужава специално да бъдат подчертани. Например авторът съвсем малко говори за недопустимостта изкуствено да се форсира духовното развитие. В условията на сегашното духовно възраждане на Русия съпътстващите този процес негативни последствия приеха характер на истинско национално бедствие. Стотици „институти” дори „академии”, школи, общества и кръжоци, ръководени от местни и чуждестранни „гуру”, обучават доверчивите руснаци в разкриване на екстрасензорните им способности. При това психиката на участниците безжалостно се деформира. На мен неведнъж ми се е налагало да наблюдавам посетителите на подобни курсове – в техните астрални тела зееха безнадеждни разкъсвания на аурата.

Асаджиоли е лекар, специалността му е лечение на нервни заболявания, възникващи в резултат на духовното развитие на хората. Но словосъчетанието „болест и духовен ръст” като че ли изглежда странно – за какво е нужен такъв ръст, ако е съпроводен със заболяване?

И действително повечето от нервните заболявания възникват не в резултат на духовното израстване, а като следствие на неговото изкривяване. Асаджиоли не съобщава колко трудно и продължително е „психосинтетичното” лечение, докато елементарната профилактика позволява да се избегнат твърде много от психологическите капанчета. И преди всичко категоричното недопускане на насилственото нахълтване на когото и да е или на каквото и да е в сферата на човешката психика. Така наречената екстрасензорност съвсем не е цел и не е заслуга, но по неизбежност е болезнен спътник на нашето духовно израстване – контролируем, ако се стремим да се приобщим към Божия Свят, и опасно-неконтролируем, ако нашите стремежи са свързани с Финия Свят.[2]

Капаните и подмяната на единия свят с другия са разгледани от Асаджиоли достатъчно подробно, но има един важен проблем, който той изобщо не докосва или го засяга само в общоенергиен план. Това е проблемът за Учителя. Именно Великият Учител разбиран и като Висша Индивидуалност, и като Висша Вибрация ни помага да овладеем много опасности по пътя на Духа, особено при първите стъпки.

Великият Учител, ако нашето сърце е устремено към него постоянно, е гарант за нашето духовно израстване, пазейки ни от нежелателни намеси от Финия Свят, от атаки на бесовете, казано на християнски език. Той винаги може да ни изпрати вълна от Психична енергия, когато почувстваме нейното опасно изтичане.

С тези кратки бележки препоръчваме работата на Роберто Асаджиоли на масовия читател.

Ю.Ключников

Духовното развитие на човека е продължителен процес; то е пътешествие из чудесни страни, богато не само на чудни събития, но и на препятствия и опасности. Свързано е с процеси на дълбоко морално очистване, пълна трансформация, пробуждане на много неизползвани по-рано способности, израстване на съзнанието до немислимо преди това ниво, разширяването му към нови вътрешни пространства. Затова не е учудващо, че толкова важните изменения преминават през различни критични стадии, които нерядко са съпроводени с нервни, емоционални и умствени разстройства. При обикновено клинично наблюдение те лесно могат да бъдат сбъркани с разстройства имащи съвсем други причини. Между другото разстройствата, за които говорим, имат съвсем специфичен смисъл, те изискват друга оценка и лечение. В наши дни разстройствата предизвикани по духовни причини се срещат все по-често. Появяват се все повече хора, съзнателно или несъзнателно изпитващи вътрешно духовно натоварване. Освен това духовното развитие на съвременния човек, поради своята голяма разностранност и особено вследствие на съпротивлението, което оказва критичния ум, стана по-труден и сложен вътрешен процес, отколкото преди. Ето защо е целесъобразно да се даде обзор на нервните и психичните разстройства, които могат да възникнат на различните етапи на духовното развитие и да се покажат най-действените методи за тяхното преодоляване.

По пътя към постигането на пълно духовно съзнание човек може да премине през пет критични стадия: кризи, предшестващи духовното пробуждане; кризи предизвикани от духовното пробуждане; спадове вследствие на духовното пробуждане; кризи по време на духовното пробуждане и най-накрая, „тъмната нощ за душата”. Ще ги разгледаме подред.

[1] Статията е копирана от сайта на последователите на Рьорих http://www.newepoch.ru/journals/5/assadgioli.html

[2] «Терминът „фин свят” в Учението дадено чрез Рьорихови е аналогичен на астралния план на Битието. В диктовките на Възнесените Владици, дадени чрез Микушина, терминът „фин свят” се прилага към всички планове на Битието, освен физическия план.

Кризи, предшестващи духовното пробуждане

За да оценим правилно смисъла на странните вътрешни преживявания, появяващи се като предвестници на духовното пробуждане, ще кажем няколко думи за психиката на средния човек. Него като че ли го носи течението на живота. Той възприема живота така, както си тече, без да си задава въпроси за неговия смисъл, ценности и цели. За човека с ниско ниво на духовно развитие всичко се свежда до осъществяване на личните желания, например стремежът към богатство, удовлетворяване на своите влечения и честолюбие. Човекът с малко по-високо духовно ниво подчинява своите лични наклонности за изпълнение на семейните и гражданските си задължения, почитането на които е заложено в неговото възпитание. При това той не се замисля откъде идват тези задължения, как се съотнасят те помежду си и т.н. Той може да смята себе си за вярващ, но неговата религиозност е повърхностна и стереотипна. За да живее със спокойна съвест на него му е достатъчно формално да изпълнява предписанията на своята Църква и да участва в установените обряди. Накратко казано, обикновеният човек се опира, без да се замисли, на безусловната реалност на делничния живот. Той се държи здраво за земните блага, които имат за него позитивна ценност. Така, земното съществуване практически се явява за него самоцел. Дори ако при това вярва в бъдещия рай, вярата му е чисто теоретична и академична. А и да попадне в този „рай” той ще започне да се стреми колкото може по-късно.

Въпреки това може да се случи, и понякога това се случва, този „обикновен” човек да претърпи в душевния си живот внезапна трансформация, която го заварва неподготвен и го плаши. Понякога тази трансформация настъпва в резултат на много разочарования, а нерядко и на силно душевен стрес, например загуба на близък човек. Обаче понякога тя протича без външни причини: сред напълно благополучна съдба възниква неопределно безпокойство, чувство за неудовлетвореност и вътрешна пустота. Човек страда от липсата на нещо неопределено, което той самият не може нито да назове, нито да опише. Постепенно се появява чувство за нереалност и суетност на делничния живот. Личните интереси, които досега са го занимавали и изцяло са го изпълвали, като че ли бледнеят и губят своята важност и ценност. На преден план изпъкват нови въпроси: човекът започва да размишлява за смисъла на живота, за причините на явленията, които преди е приемал като разбиращи се от само себе си – той размишлява за източниците на своето и чуждото страдание, за причините на човешкото неравенство, за произхода и целите на човешкото съществуване.

На този етап не са редки заблужденията. Мнозина, не разбирайки смисъла на това ново състояние на душата, го разглеждат като натрупани прищявки и болезнени фантазии и тъй като това е много мъчително, по всякакъв начин се опитват да го подтиснат. Страхувайки се „да не се побъркат”, те правят всичко възможно, за да се потопят отново в конкретната реалност, която, както им се струва, има опасност да им се изплъзне. В хода на тази борба някои с удвоено усърдие се хвърлят във водовъртежа на живота и жадно търсят нови занимания, възбуди и усещания. По този начин те успяват понякога да приглушат своето безпокойство, но почти никога не ум се удава напълно да се избавят от него. То, безпокойството, броди из дълбините на тяхното същество, разтваря устоите на делничния живот и след определено време, понякога дори след няколко години, с нова сила изплува на повърхността на съзнанието. Сега безпокойството става по-мъчително, вътрешната празнота – още по-непоносима. Човекът се чувства унищожен, всичко, което е съставлявало предишният му живот изглежда като сън, пада като празна обвивка. В същото време новият смисъл още не се е появил и понякога човекът не само че нищо не знае за него, но дори не подозира за възможността за неговото съществуване.

Често към това страдание се добавя морална криза, пробужда се и се задълбочава етичното съзнание, човекът се терзае от тежко чувство за вина и разкаяние за своите минали дела. Той сурово се осъжда и изпада в пълно униние.

Естествено в такова състояние лесно се появяват мисли за самоубийство, прекратяването на своето физическо съществуване му изглежда логично разрешение за вътрешния крах.

Ще отбележим, че това е само обща схема на протичането на подобни преживявания. В действителност тук са възможни различни индивидуални особености: някои изобщо не изпитват остър стадий, други се оказват в него изведнъж, без предварителни етапи, при трети господстват натрапчиви философски съмнения, у четвърти основна роля играе моралната криза. Тези проявления на духовния прелом приличат много на определени симптоми при неврастенията или психостенията. В частност един от симптомите на психостенията е не нещо другo, а невъзможност за функциониране в реалността, друг симптом е деперсонализацията. Сходството на духовната криза с посочените заболявания се усилва и от това, че тя предизвиква същите физически симптоми: изтощение, нервно напрежение, безсъние, разстройване на храносмилането и кръвообръщението.

Кризи, предизвикани от духовното пробуждане.

Установяването на връзка между личността и душата, съпътстващите този процес потоци светлина, радост и действена сила, донасят чудесно състояние на освобождение. Вътрешната борба, страданията, неврозите и физическите разтърсвания могат внезапно да изчезнат и често с такава удивителна бързина, че става очевидно, че те не са вследствие на материални причини, а на душевни страдания. В такива случаи духовното пробуждане е изцеление в пълния смисъл на думата.

Но не винаги пробуждането става толкова просто и хармонично. То може саму по себе си да предизвика усложнения, разстройства и отклонения. Това се отнася за тези хора, чийто ум не е напълно уравновесен, чийто емоционален живот е прекомерно екзалтиран, a нервната им система е твърде нежна и чувствителна, за да издържи безболезнено на рязкото усилване на духовните енергии.

Когато разумът е твърде слаб и неподготвен за да издържи на духовната светлина, или когато човек е склонен към високомерие и егоцентризъм, вътрешните събития могат да бъдат неправилно разбрани. Възниква така нареченото изместване на нивата, пренасяне относителното върху абсолютното, сферите на личното – в духовния свят. По този начин, духовната сила може да доведе до раздуване на личностното „аз”. Преди няколко години ми се предостави случай да наблюдавам типична крайност от този род в психиатрическата болница във Ванкон. Един от нейните обитатели, симпатичен старец, спокойно и упорито твърдеше, че е Господ Бог. Около това убеждение, той беше изтъкал платно от фантастични идеи за небесните войнства, на които заповядвал, за велики дела, извършени от него и т.н. Във всичко останало той бе прекрасен и любезен човек, винаги готов да услужи на лекарите и на болните. Разумът му бе ясен и буден. Бе толкова добросъвестен, че го направиха помощник на аптекаря. Аптекарят му повери ключа от аптеката и приготвянето на лекарствата и това не създаде ни най-малки неприятности с него, ако не се брои изчезването на захар, която той взимал от запасите, за да достави удоволствие на някои пациенти. От обикновена медицинска гледна точка на нашия болен би следвало да се постави диагноза: обикновен случай на мания за величие, параноидално заболяване. Но в действителност всички тези формулировки са само описателни, вкарващи в някакви клинични рамки. От тях няма да узнаем нищо определено за природата, за истинските причини на даденото разстройство. А за нас е важно да знаем дали зад идеите на болния не се крият по-дълбоки психологични мотиви. Знаем, че възприемането реалността на духа и вътрешното му единство с човешката душа извиква в човека, който преживява това, чувство за вътрешно величие, за ръст, за съпричастност към Божествената природа. В религиозните учения на всички времена намираме безброй свидетелства за това. В Библията е казано кратко и ясно: „Знаете ли, че вие сте Богове?”. Блаженият Августин казва: „Когато душата на човека обича, тя става подобна на това, което обича”. Когато обича нещо земно, тя става земна, но когато обича Бога, не става ли тя Бог?

По-силна от всичко е пълната тъждественост на човека – духът в неговото чисто битие – с висшия дух, изразен във философията на Веданта. Както и да възприемаме това отношение между индивидуалното и универсалното – като пълна тъждественост по същност или като подобие, като причастност или като единство, - и в теорията, и в практиката трябва ясно да се осъзнава безкрайната дистанция между духа в чистото му битие и обикновената личност. Първото е основа, център, второто е нашето малко „аз”, нашето ежедневно съзнание. Пренебрегването на това различие води до нелепи и опасни последствия. Именно това позволява да разберем душевното разстройство на описания по-горе болен и другите, не толкова крайни форми на самовъзвеличаване и самообожествяване. Болезненото заблуждение на тези, които стават жертви на подобни илюзии, се заключава в това, че те приписват на своето преходно „аз” качества и способности на висшия дух. Става дума за смесване на относителната и абсолютната реалност, за личното и метафизично нива. Подобно разбиране на определени случаи на мания за величие може да даде ценни указания за тяхното лечение. А именно: напълно безполезно е да доказваме на болния, че не е прав, че се заблуждава, да му се присмиваме. Това може само да го раздразни и да го възбуди.

За предпочитане е друга линия на поведение: да се признае реалността, която се съдържа в неговите идеи, а след това с голямо търпение да се направи опит да му се обясни заблуждението му.

В други случаи пробуждането на душата и съпътстващото го внезапно вътрешно просветление могат да предизвика емоционално претоварване, което да се прояви бурно и безпорядъчно като викове, плач, песни или възбудени действия.

В резултат на подема, предизвикан от духовното пробуждане, някои силни натури могат да се обявят за пророци или реформатори. Те оглавяват движения, основават секти, отличаващи се с фанатизъм и стремеж да обърнат всички в своята вяра.

При някои хора от високо ниво, но твърде силни, в резултат на преживяното откровение на трансцендентната и божествена страна на собствения дух, възниква претенция за пълна и буквална тъждественост със своята духовна част. Всъщност такава тъждественост може да бъде достигната само в резултат на дълъг и сложен път на трансформация и прераждане на личността. Затова тяхната претенция не може да бъде удовлетворена – от тук и депресивните състояния стигащи до отчаяние и импулси за самоунищожение. При някои предразположени хора вътрешното пробуждане може да бъде съпроводено с различни паранормални явления. Те имат видения на висши ангелообразни същества, слушат гласове или усещат автоматична подбуда за писане. Значението на такива съобщения може да бъде различно. Във всеки случай е необходима трезва проверка и анализ без съзнателно отхвърляне, но и без предварителен пиетет, който може да внуши необикновеност на източника на тяхната информация. Особено внимателно трябва да е отношението към съобщения, които съдържат преки заповеди и изискват сляпо послушание, а също и към тези, в които се превъзнася възприемащия информацията – истинските Духовни Учители никога не прибягват до такива средства.

Следва да се отбележи, че независимо от това, доколко са истински и значими такива съобщения, те винаги са вредни за здравето, тъй като могат в значителна степен да нарушат равновесието между чувствата и разума.

Спад след духовното пробуждане.

Известно време след духовното пробуждане обикновено възниква спад. Вече говорихме за това, че хармоничният процес на духовното пробуждане предизвиква усещания за радост, просветление на ума, осъзнаване на смисъла и целите на битието. Разсейват се много съмнения и се решават много въпроси, появява се усещане на вътрешна увереност. Всичко това се съпътства с преживяване на единството, красотата и светостта на живота: пробудената душа излива поток от любов към всички хора и към всички земни твари.

И в действителност няма нищо по-радостно и по-утешително за сърцето от съприкосновението с пробудения, който се намира в това състояние на благодат. Сякаш неговата предишната личност с острите ъгли и неприятните страни е изчезнала и ни се усмихва нов човек, изпълнен със симпатия, стремеж да принесе радост и да бъде полезен на окръжаващите, да раздели с тях духовните съкровища, които той не може да обхване сам.

Това състояние на радост може да продължи повече или по-малко време, но и на това, разбира се, идва краят. Ежедневната личност с нейния дълбок фундамент само временно се е оттеглила, тя сякаш е заспала, но не е изчезнала и не е преобразена напълно. Освен това, потокът от духовна светлина и любов, както и всичко останало в този свят, е ритмичен и цикличен. Следователно, рано или късно след прилива следва отлив.

Преживяването от оттеглянето на благодатта е много мъчително и в някои случаи влече след себе си много силен спад и сериозни разстройства. Отново се пробуждат и с нова сила се утвърждават низките влечения. Целият „боклук”, погълнат от потока, отново изплува на повърхността.

Междувременно процесът на пробуждане е направил по-фино етичното сьзнание, засилил е стремежа кьм съвършенство, човек се осъжда по-строго и по-безжалостно, може да му се струва, че е пропаднал много повече от преди. Това заблуждение се подкрепя от обстоятелството, че на повьрхността излизат дьлбоко скритите преди наклонности и влечения: високият духовен стремеж ги е пробудил и извлякъл от безсъзнателното.

Спадът може да стигне до дотам, че човек започва да отрича духовното значение на вътрешния си опит. В неговия вътрешен свят царят сьмнение и самоунижение, той се поддава на изкушението да счита всичко, което му се е случило за илюзия, фантазия, сантиментални “приказки“. Той може да стане ожесточен и саркастичен, цинично да се присмива над себе си и другите, да се отрича от идеалите и стремежите си. Но въпреки всички усилия той вече няма воля да се върне в предишното си състояние. Красотата и чудото на това, което е преживял си остават в него и не се забравят. Той вече просто не може да живее суетния делничен живот, терзае го и не му дава покой тъгата по божественото. Като цяло реакцията е крайно болезнена, с пристъпи на отчаяние и мисли за самоубийство.

Подобни крайни реакции се преодоляват с ясното разбиране на това, което се случва и осъзнаване по този начин на единствения път за преодоляването на трудностите. Именно в това на човека е необходима странична помощ.

Необходимо е да му се помогне да осъзнае, че състоянието на благодат не може да продължава вечно и че последвалата реакция е естествена и неизбежна. Прекрасното състояние, преживяно от него, е било подобно на полет към озарените от слънцето върхове, от които се вижда целия свят като на длан. Но всеки полет рано или кьсно свършва. Отново се връщаме в равнината и след това бавно, стъпка по стъпка, преодоляваме стръмното изкачване, водещо към върха. И осъзнаването на това, че преживяното спускане или “падение“ е естествен процес, през който всички трябва да минем, утешава и ободрява странника, помага му да събере сили, за да започне уверено да се изкачва.