С началото на Руско-японската война през 1904 година, която беше неуспешна за руските войски, революционните брожения в Империята се засилиха. Невероятната по своя размах кампания, насочена към подкопаване на самодържавието и на очерняне на облика на Императорското Семейство, започна да дава своите страшни плодове.

През февруари 1917 година обкръжението на Царя Му измени, откъсвайки Го от верните на монархията хора. Великите Князе и генерали открито подкрепяха враговете на самодържавието. Преданата на Царя войска беше на фронта, а заповедите, които отдаваше Император Николай II не достигаха до онези, за които бяха предназначени. Всичко това беше в резултат на престъпния заговор срещу Божия Помазаник. Участниците в тази „тайна на беззаконието” чрез лъжа принудиха Царя да се откаже от Престола. Нарушавайки клетвата си пред държавата, те измениха и на страшната Съборна клетва от 1613 година, и на Словото Божие възвещаващо: „Не се докосвайте до Моите помазаници”(Пс.104:15). За да спаси народа си от пълна гибел, на Царя му оставаше единствено да пожертва себе си, за да избегне голямо кръвопролитие. „ Ако аз съм пречката за щастието на Русия и всички, които са начело на нейните обществени дела молят да напусна трона и да го предам на сина си и на моя брат, аз съм готов да направя това, готов съм да отдам за Родината не само царството, но и живота си” – казва в тези скръбни дни Царят.

На 2(15март) 1917 година Император Николай II е принуден да напусне трона. В същия ден Царят предава на новите юди текста на „манифест” за отказване от трона в полза на Своя Августейши Брат. Според последните изследвания, т.н. „манифест” (подписан с молив!), съставен въпреки законите на Руската Империя, бил телеграма, от която следвало, че Царят е предаден в ръцете на враговете. Четящият да разбере! Лишен от възможността да се свърже с главната квартира, със семейството си, с онези, на които още вярвал, Царят Мъченик се надявал, че тази телеграма ще бъде възприета от войските като призив за действие за освобождаване на Божия Помазаник. За най-голямо съжаление руският народ не успял да се обедини в свещен порив: „За Вярата, за Царя и Отечеството”. Извърши се страшното… За това, доколко правилно Царят е оценявал създаденото положение и обкръжаващите Го хора, свидетелства кратка записка, превърнала се в историческа, направена от Него в този ден в дневника му: „Около мен цари измяна, и страхливост, и лъжа”.

От момента на „отказването” новото правителство негласно поставило Царското Семейство под стража. Императрицата заедно с тежко болните деца се намирала по това време в Царское Село. Научавайки за отказването от Престола, Царицата се преклонила пред Божията Воля. Вече арестуван, Царят се върнал в Царское Село, където с нетърпението Го очаквало цялото Семейство. От този момент започва последният мъченически етап на Техния земен живот, който приключва през 1918 година в Екатеринбург. В спомените на хората, останали с тях в последните дни на живота им, в дневниците и писмата на Царствените Мъченици, пред нас изпъква непорочния облик на обичащи се помежду си християни, свято вярващи във Божията Воля и смирено приели венеца на мъченици. Петте месеца престой в Царское село били най-спокойните за цялото време на заточение на Царските Затворници, но още тогава им се наложило да се сблъскат с оскърбления и унижения. Стражата демонстративно отказвала да отговаря на приветствието на Царя, причинявайки му с това душевна мъка. Пред очите на децата заколили двете ангорски кози, които те много обичали. Върху детските люлки в градината били изписани неприлични думи и изрисувани непристойни рисунки. Горещо обичаната от Царското Семейство фрейлин Вирубова била отделена от Затворниците. Какво ги е подкрепяло и Им е давало сила в тежките моменти? Това било истинската и нерушима вяра, тя Им позволявала да отговарят с любов на оскърбленията. Великите Дъщери на княза и Императрицата беседвали с войниците, и стражата постепенно променила своето поведение. Царското Семейство посещавало Богослуженията, укрепвало вярата си с четене на духовна литература. Те се тревожили не за своята съдба, а за съдбата на Русия. „…Колко съм остаряла, но се чувствам като майка на тази страна и страдам за нея като за свое дете, обичам моята родина, независимо от всички ужаси и съгрешения сега. Ти знаеш, че не е възможно да се изтръгнат любовта и Русия от сърцето ми, независимо от черната неблагодарност към Царя, разкъсваща моето сърце, но нали това не е цялата страна. Това е болест, след която тя ще укрепне. Господи, смили се и спаси Русия!” – така пише Царицата на Ана Вирубова на 20 декември 1917 година.

През август 1917 година отправили Царствените Затворници в Тоболск. Последните думи на бившия Цар били: „За себе си не ми е жал, а жаля за хората, които пострадаха и страдат заради мен. Жал ми е за Родината и за народа!” В Тоболск обикновеният народ посрещнал Царя с голямо съчувствие. Хората на тълпи се събирали пред дома, сваляли шапки и се кръстили. Сестрите от Иоановския манастир носили духовна литература, помагали с храна, тъй като всички средства за съществуване били иззети от Царското Семейство. Ограниченията в живота на Затворниците нараствали. Душевните тревоги и нравствените страдания повлияли силно на Царя и Царицата. И двамата изглеждали измъчени, косите им започнали да посивяват, но душевната крепост в тях както и преди устоявала. Редове от писмата на Господарката: „… Колко съм щастлива, че не сме зад граница, а преживяваме всичко заедно с нея. Колко ми се иска да споделя всичко с любимия болен човек, заедно да преживеем трудностите и с любов и нежност да се грижа за него, а също и за Родината”. Описвайки семейството, Александра Фьодоровна отбелязва: „…Той(Царят) е направо поразителен – такава крепост на духа, макар че безкрайно страда за страната, но аз оставам поразена, като Го гледам. Всички останали Членове на Семейството са толкова храбри и добри, и никога не се оплакват. Малкият(Наследникът на Царя) е ангел…”

Животът в Тоболск протича гладко: Царят се занимава с децата, уроците и физически труд, Императрицата страда и прекарва времето си в четене на духовна литература, писане на писма и водене на дневника. Отначало на Царското Семейство било разрешено да посещава църквата, но с идването на власт на болшевиките, било позволено богослуженията да се извършват само у дома. Неизменно скърбейки за това, което се случва в Русия, Царицата пише: „…Утешението е в молитвата… Неимоверно трудно е да се гледа гибелта на народа на скъпата ни страна, но Христос няма да изостави своите, няма да позволи всички невинни да загинат. Съблазни и разруха във всичко, тъма покрива всичко, срам и позор. Докъде стигнаха за толкова кратко време, нима съвестта им все още спи? А когато дойде последната им минута, когато застанат пред вечния съд… иска ми се да им извикам: „Събудете се, душата ви загива!” Краткото земно съществуване преминава, а какво ги очаква там? Милосърдни Господи, смили се над нещастната Родина, не й позволявай да загине под гнета на свободата…”

Крепостта на духа и Благодатта Божия на Царствените Затворници се чувства при четенето на техните писма. Кристална радост се появява при четенето на редовете: „Душата ликува, чувства приближаването на Жениха: Той идва, скоро ще Го славим и ще пеем Христос воскресе!... Пролетта настъпва, слънцето свети, всичко се събужда – събудете се и се вразумете бедни, мрачни, излъгани хора. Да възкръсне Христос във всички сърца”. Великата княгиня Елизабета Фьодоровна пише през 1918 година на сестра си: „…Аз изпитах толкова дълбока жалост към Русия и към нейните деца, които в днешно време не знаят какво творят. Нима това не е болно дете, което ние обичаме сто пъти повече по време на болестта му, отколкото когато е весело и здраво? Иска ти се да поемеш неговите страдания, да го научиш на търпение, да му помогнеш. Ето какво чувствам всеки ден. Свята Русия не може да загине. Но Велика Русия, уви, вече я няма”.

В края на април 1918 година, по разпореждане на болшевиките Царят, заедно с Царицата и дъщерята Мария Николаевна били изведени от Тоболск и след трудно пътешествие пристигнали в Екатеринбург на 30 април. В средата на май Царският син Алексей заедно със сестрите си Татяна, Олга и Анастасия и слугите, също отпътували от Тоболск и на 24 май 1918 година Семейството отново се събрало. „Скърбите и различните страдания” не сломили духа на Венценосното Семейство. Палачите не разбирали защо гладът, болестите и скърбите не влияят на Затворниците.

В дома на Ипатиев течаха последните дни на Царствените Мъченици. Чувствайки приближаването на развръзката, Александра Фьодоровна пише: „Макар бурята да приближава, на душата е спокойно, всичко е по Божията воля. Той прави всичко за добро”. С разрешението на властите заедно с Тях останали няколко души, предани докрай на Царското Семейство: лекарят Евгени Сергеевич Боткин, готвачът Иван Михайлович Харитонов, лакеят Алексей Егорович Труп, домашната прислужница Анна Степановна Демидова. Охраната се стараела да унизи Царствените Затворници чрез непрестанни обиски, грубо отношение и откровени оскърбления, но срещайки кротост и смирение вместо озлобление, войниците променили своето поведение, спирайки непристойните ругатни и псувни. Началството било принудено да смени охраната. Редове от дневника на Императрицата Александра Фьодоровна: „Добро за доброто ще въздаде всеки, но християнинът трябва да бъде добър дори към онези, които лъжат, предават, вредят… никога не падайте духом и не позволявайте на другите да падат духом”. Протоиерей Иоан Сторожев, извършвайки последните богослужения в Ипатиевския дом си спомня за службата два дни преди разстрела: „… Заставайки на местата си ние с дякона започнахме да изпълняваме литургията. Според правилото, на определено място в литургията следва да се прочетат молитвените слова „Със святите упокой”. Кой знае защо в този ден дяконът вместо да чете, запя тази молитва, започнах да пея и аз, малко смутен от това отстъпление от устава. Но тъкмо запяхме, когато чух, че стоящите зад нас членове на семейство Романови паднаха на колене и тук аз изведнъж ясно усетих онова духовно утешение, което дава разделената молитва”.

Като резултат от земния живот на Страстотърпевците[2] четем следните редове от писмата на Царицата: „…Нищо, животът е суета, всички се подготвяме за царството Небесно. Тогава няма нищо страшно. Всичко може да се отнеме от човека, но душата никой не може…” През нощта на 4(17 юли) 1918 година в мазето на Ипатевския дом беше извършено страшно злодеяние. Бяха убити Помазаникът Божий – Всеруският Император Николай II Александрович, Царицата Императрица Александра Фьодоровна, Царският син и Наследник Алексей Николаевич, Царските дъщери Олга Николаевна, Татяна Николаевна, Мария Николаевна, Анастасия Николаевна и верните царски слуги: доктор Евгени Сергеевич Боткин, домашната прислужница Анна Степановна Демидова, лакеят Алексей Егорович Труп и готвачът Иван Михайлович Харитонов

Днес с потресаваща яснота се открива, че е било съдено краят на руското Самодържавие да настъпи при неговия най-добър представител. И с облика си, и с нрава си, и с всички свои постъпки нашият последен Цар беше безупречен, показвайки изключителен образец на богобоязненост, възвишен патриотизъм, благородство на душата, мъжество, отговорност и заедно с това – удивителна доброта и човечност. Той и Неговото семейство са толкова духовно прекрасни(дори и по земните мерки доброто, красотата и правдата на Царското Семейство е идеал на човешките отношения), че в това се вижда Божият Промисъл, пръста на Всевишния, посочващ истинският характер на извършеното престъпление., подчертаващ неговата въпиюща мерзост. Убийството на Царя отвори пътя на страшна кървава епоха – епоха на беззаконието, в която, според греховете човешки, беше взет от земята Удържащият всемирното зло Православен Цар. И само чрез горещо почитание на мъжествения подвиг на Августейшето Семейство днешното поколение ще измоли от Господа прошка за нарушението на Съборната клетва от 1613 година, повлякло след себе си проливането на Царската кръв.

[1] Фрагмент от книгата «Един от Царей. Жизнеописание Святых Царственных Страстотерпцев. Земля Их мученического подвига». Екатеринбург, 2010.

[2] Руската дума е „страстотерпец” и  означава светец измежду мъчениците приел смърт от единоверци и прославян за непротивене(бел.на пр.)

http://sirius-ru.net/

Редактор на изданието Татяна Мартиненко

Мир, Светлина и Любов!

---------------------------------------------------------------------------------------------------------------

http://r.sirius-ru.net/2011/2011-11-01.htm

http://www.sirius1-bg.net/sirius/buletini/2011/tm/br1_1111.html