През 2011 г. се навършват 180 години от рождението на Елена Петровна Блаватска и 130 години от заминаването й от този свят. Предлагаме ви материал, подготвен от Ирина Коротеева от Москва, посветен на Е.П.Блаватска.     Произход и детство(1)    Е.Ф.Писарева, стар приятел на семейството, казваше: „Е.П.Б. има много интересен произход – между нейните предци е имало французи, немци, руснаци. Баща й принадлежал към рода на наследствените макленбургски принцове Хан фон Ротенщерн-Хан. Майка й била правнучка на хугенота Бандре дьо Плеси, изгонен от Франция по религиозни причини; през 1784 година неговата дъщеря се омъжила за княз Павел Василиевич Долгоруков; тяхната дъщеря – княгиня Елена Павловна Долгорукова се омъжила за Андрей Михайлович Фадеев – това била бабата на Елена Петровна Блаватска, която възпитавала рано осиротелите деца на своята дъщеря. Тя била забележителна, с висока култура и изключително образована жена с необикновена доброта; тя си пишела с много учени, например с м-р Мурчесон, президент на Лондонското Географско Общество, и други известни ботаници и минеролози… Знаела пет чужди езика, рисувала прекрасно и била във всички отношения        забележителна жена. Тя предала своята надарена натура на дъщеря си – Елена Андреевна, майката на Елена Петровна. Елена Андреевна пишела романи и разкази, била известна с псевдонима „Зинаида Р.” и се ползвала с широка популярност през 40-те години. Мнозина тъгували по нейната ранна кончина, а Белински й посветил няколко ласкави изречения, наричайки я „руската Жорж Санд”. Чувала съм много неща за семейството на Фадееви от Мария Григориевна Ермолова, притежаваща прекрасна памет и добре запозната с тях от Тифлис, където нейният мъж бил губернатор през 40-те години. Тя си спомняше за Елена Петровна като твърде надарено, но много своенравно момиче, което не се подчинявало на никого. Тяхното семейство се ползвало с висока репутация, особено бабата, за която околните имали много добро мнение и макар че тя не ходела на посещения, целият град идвал при нея да „засвидетелства уважение”. „Моето детство? В него има глезене и лудории от една страна и наказания и жестокост от друга. Безкрайни болести до седем-осем години, ходене на сън по внушение на дявола. Две гувернантки – французойката мадам Пене и мис Августа София Джефрис, стара дева от Йоркшир. Няколко лелки и една, наполовина татарка. Родена съм в Екатеринослав в 1831 година. Войниците на баща ми се грижеха за мен. Майка ми умряла когато съм била дете”. [14, с.149] Госпожа Блаватска продължава: „Странствахме с баща ми и неговия артилерийски полк до осем-девет годишна възраст, навестявайки понякога баба и дядо. Когато навърших единадесет години, баба ме взе при себе си. Живееше в Саратов, където дядо беше губернатор, а преди това заемаше тази длъжност в Астрахания и на негово подчинение бяха хиляди( 80 или 100 хиляди) калмицки будисти”. [14, с.150] „В детството си се запознах с ламаизма на тибетските будисти. Прекарах месеци и години сред ламаиските калмици на Астрахан и с техния първосвещеник. …Бях в Семипалатинск и на Урал заедно с моя чичо, владетел на обширни земи в Сибир на самата граница с Монголия, където се намираше резиденцията на Терахан Лама. Правех също пътешествия зад граница и на петнадесетгодишна възраст узнах много неща за ламите и тибетците”[8, XX с.190]. Рано осиротяла, Елена Петровна прекарва по-голямата част от детството си при своя дядо Фадеев, отначало в Саратов, а после и в Тифлис. През лятото цялото семейство се премествало в лятната резиденция на губернатора – голяма старинна къща, заобиколена от градина с множество тайнствени ъгълчета, езерце и дълбок овраг, зад който, до самия бряг на Волга, се простирала гъста гора. Пламенната девойка наблюдавала загадъчния живот на природата; тя често разговаряла с птиците и животните. През зимата пък кабинетът на учената й баба бил най-интересното място, разпалващото дори най-бедното въображение. В този кабинет имало много чудни неща: различни препарирани животни – озъбени муцуни на мечки и тигри, а също изящни малки колибри, сови, соколи и ястреби и над тях, под самия таван - огромен орел, разперил своите величествени криле. Но най-впечатляващо било бялото фламинго, източило като живо дългата си шия. Когато децата идвали в кабинета на баба си, те сядали яздешком, като на кон, върху белия тюлен и в полумрака започвало да им се струва, че препарираните животни оживявали и започвали да се движат, а малката Елена Петровна им разказвала много страшни и завладяващи истории… Освен видимата от всички част на природата, тя наблюдавала и нещо друго. От ранно детство малката ясновидка виждала някакъв величествен индус в бял тюрбан. Тя го познавала толкова добре, колкото и своите близки и го наричала свой Пазител. Тя често казвала, че той я спасявал във всички беди. Един такъв случай имало, когато Блаватска била на 13 години. Конят, който тя яздила, внезапно се изплашил и се изправил на задните си крака. Момичето изхвръчало от седлото и увиснало, оплетено в стремената. През цялото време докато спрат коня тя чувствала, че нечии ръце държат тялото й. Друг подобен случай имало в по-ранна възраст, когато била още съвсем малка. Тя много искала да види по-добре една картина, която висяла високо на стената и била закрита с бяло покривало. Помолила да махнат покривалото, но не изпълнили желанието й. Тогава, веднъж, когато била сама, тя преместила до стената една маса, поставила върху нея още една малка масичка и върху нея поставила стол. След това се качила на този стол, подпирайки се с едната ръка на стената, а с другата хванала края на покривалото. Но изведнъж изгубила равновесие и повече нищо не си спомняла. Когато дошла на себе си видяла, че лежи на пода, здрава и невредима, а двете маси и стола стоят на предишните си места. Единственият свидетел, потвърждаващ, че това събитие се е случило, били следите от малките й ръчички върху прашната стена под картината”. [23,январь, 1913, с.503] Елена била не за годините си развито дете и още от ранно детство привличала върху себе си вниманието на всички наоколо. Тя не признавала никаква дисциплина, не се вслушвала в наставленията на възпитателите, имала собствено мнение за всичко. Била изключително оригинална, самоуверена и отчаяна. Когато след смъртта на майка ни започнахме да живеем у нейните роднини, нашите учители изгубваха всякакво търпение с Елена, но независимо от нейното пренебрежително отношение към уроците, тях ги поразявала необикновената надареност, особено лекотата, с която тя изучавала чужди езици, и нейните музикални способности. За нея били присъщи всички черти на момчешкия характер, както добрите, така и лошите; обичала пътешествията и приключенията, презирала опасностите и била абсолютно равнодушна към указанията на по-големите. Любимата леля на Блаватска, Надежда Фадеева пише за нея следното: „От ранно детство Елена се различаваше от обикновените деца. Много жива, невероятно надарена, пълна с хумор и смелост, тя учудваше всички със своето своеволие и решително поведение. Би било голяма грешка да се отнасят към нея както с обикновените деца. Нейният неспокоен и много нервен темперамент, нейното неразумно влечение към умрелите и в същото време страха пред тях, нейната страстна любов и любопитство по отношение на всичко неизвестно, скрито, необикновено, фантастично и най-вече нейния стремеж към свобода и независимост, който никой и нищо не можеше да обуздае – всичко това, свързано с необикновено богатото въображение и изключителната чувствителност показваше, че възпитателите й трябва да прилагат към нея специални методи на възпитание… И най-малкото противоречие предизвикваше в нея раздразнение, често стигащо до конвулсии. Когато все пак наблизо нямаше никой, който би могъл да й попречи, момичето можеше с часове, а понякога и с дни, спокойно да седи и, както предполагаха хората, да си шепти нещо и сама в тъмния ъгъл да разказва за чудни случки, блестящи звезди и други светове. Нейните гувернантки наричаха това глупави измислици. Тя не изпълняваше нито едно поръчение, което й се даваше, незабавно пристъпваше всяка забрана. Леля й сериозно вярваше, че детето е обзето от всичките седем духа на злото и непокорността. Нейните гувернантки бяха своего рода мъченици. На нейния необуздан характер можеше да се въздейства само с ласка. Имаше все пак една жена, която в известна степен можеше да се справя с това дете, защото имаше за това достатъчно от огнения Долгоруковски темперамент. Това беше нейната баба по Долгоруковска линия. Веднъж раздразнената Елена ударила леля си по бузата. Когато разбрала за това, бабата поискала да доведат детето, разпитали го и то признало своята вина. Тогава тя заповядала да ударят звънеца, за да се съберат всички слуги и казала на своята внучка, че е ударила безпомощен, по-низко стоящ човек, който не смее да се защити сам, че се е държала недостойно и че трябва да поиска прошка от гледачката и да й целуне ръка. Отначало момичето силно се изчервило и поискало да възрази. Но тогава старата дама казала, че ако още сега момичето не изпълни това, позорно ще бъде изпратена обратно, и добавила, че благородният човек не отказва да поправи грешката, която е направил спрямо слуга, особено слуга, която със своето предано служене е заслужила доверието на своите господари. Бидейки великодушна по природа и винаги отнасяйки се внимателно към по-долу стоящите от нея хора, момичето се обляло в сълзи, паднало на колене пред гледачката и целунала ръката й, искайки прошка. Ясно е, че след този случай цялата прислуга се молила за нея”. [18, т.III, с.9]     Младост и омъжване   Много малко е известно за младостта на Елена фон Хан, може би защото тази младост била много кратка: тя се омъжила, преди да навърши седемнадесет години. Момичето, можещо да язди неоседлан казашки кон, непрекланящо се пред ничий авторитет, запазило тези черти на характера и по време на младостта си. Тя самата казвала: „Аз ненавиждах така нареченото „висше общество” както ненавиждах лицемерието във всяко негово проявление, заставах винаги срещу това общество с неговите норми на приличие”. „Аз ненавиждам премените, украшенията и цивилизованото общество; презирам баловете, залите”. Нейното ранно омъжване и скоропостижното бягство от съпруга предизвикало всеобщо неразбиране. Е.Ф. Писарева изказва следното предположение: „Нейният брак на 17 годишна възраст със стар и нелюбим човек, с който тя не би могла да има нищо общо, може да се обясни само със страстното й желание да се сдобие с по-голяма свобода. Ако си представите живота на една жена от „висшето общество” в провинцията, с всичките предразсъдъци на това общество и най-скучните етикети, лесно може да се разбере как всичко това потискало впечатлителното, несдържано, свободолюбиво младо същество”.[22, януари, 1913] Нейният мъж, вицегубернаторът на Ериванската губерния в Закавказието бил във всяко отношение добър човек, но имал един недостатък – той се оженил за младо момиче, което се отнасяло към него без ни най-малко уважение и което му казвало, че единствената причина за нейния избор била, че на нея и е по-малко тъжно да направи нещастен него, отколкото някой друг. „Правите грешка като се жените за мен – казала тя на жениха преди венчавката – вие добре знаете, че сте достатъчно стар, за да ми бъдете дядо. Вие ще направите някого нещастен, но това няма да съм аз. Що се отнася до мен, аз не се страхувам от вас, но предупреждавам, че нищо няма да получите от този брак”. Той действително би могъл да каже, че е получил не това, което е очаквал”.[15, ноември, 1894] Когато по време на венчавката свещеникът произнесъл думите: „Ти ще трябва да уважаваш своя мъж и да го слушаш”, тя, чувайки тази омразна дума „ти трябва”, почервеняла, после смъртно пребледняла и процедила през зъби: „Аз на никого нищо не дължа”. От този момент тя решила да вземе всичко в свои ръце и да напусне своя „мъж” завинаги, без да му даде възможност дори да помисли за нея като за жена. Така на 17 годишна възраст Блаватска напуснала своята родина и прекарала 10 дълги години в чужди, трудно достъпни места – в Централна Азия, Индия, Южна Америка, Африка и Източна Европа”.[15, ноябрь, 1894][20, с.40]   Нейният Учител   „В своите видения в ранно детство аз виждах Учителя. Още преди моето пристигане в Непал се срещнах с него лично и Го познах по време на неговото посещение в Англия през 1850 – 1851 гг. Това се случи два пъти. Първият път той излезе от тълпата и ми нареди да отида на среща с него в Хайд-парк. Аз нямам право да разказвам за това”.[14, с.150] През 1851 г. тя била в Лондон със своя баща, полковник Хан. Веднъж, по време на една от уединените си разходките, тя с голямо учудване видяла в една група индийци този, който й се явявал по-рано в астрала. Първият й импулс бил да се втурне към него и да го заговори, но той й дал знак да остане на място и тя останала неподвижна, изгубвайки ума и дума, докато цялата група преминавала покрай нея. На следващия ден отишла в Хайд-парк, за да остане сама и спокойно да помисли за случилото се. Повдигайки поглед, тя видяла да се приближава към нея същата фигура. И тогава Учителят й казал, че е пристигнал в Лондон с няколко индийски принца за изпълнение на някаква важна задача и искал да се срещне с нея, тъй като му е необходимо сътрудничеството й в едно начинание. След това й разказал за Теософското Общество и й съобщил, че би желал да я види като негова основателка. Накратко, той я осведомил за всички трудности, които ще й се наложи да преодолее, че преди това трябва да прекара три години в Тибет, за да се подготви за изпълнението на тази много трудна работа. След три дни сериозни размишления и след като се посъветвала с баща си, Е.П.Б. решила да приеме предложението и скоро след това напуснала Лондон и заминала за Индия. „12 август( 31 юли по руския календар) е моят рожден ден – тогава навърших 20 години. Срещнах М.’.,Учителя от моите сънища!”     В търсене на Учителя. С Учителя из Индия.   Графиня Вахмайстер пише, че след среща с Учителя Блаватска напуснала Лондон, заминавайки за Индия. Но не пристигнала там веднага. Пътешествието й продължило повече от три години, докато в края на 1852 година пристигнала в Бомбай. Преди това тя посетила Канада, Нови Орлеан, Тексас и Мексико. Макар че през 1856 г. Е.П.Б. попаднала в Тибет, тя все пак не успяла да постъпи тогава в Ашрама на Учителя. Това не означава, че не Го е виждала. Той може да е посещавал Индия и тя може да се е срещала с Него по време на пребиваването си в Индия през 1852-1853 и 1855-1857 гг. Синет уверява, че обучението й по окултизъм започнало когато била двадесет и пет годишна и че „през 1857 година нейният окултен Ръководител я посъветвал да напусне Индия”. Е.П.Б. казваше: „Учителят ми предложи да замина за Ява с едно поръчение. Там живееха двама души, за които мислех, че са чела. През 1869 г. видях единия от тях в дома на Махатмите и го познах, но той отричаше”. Това означавало, че Е.П.Б. сега била окончателно приета от Учителя и тя трябвало да изпълнява поръчения в различни части на света.[14, с.151] Още едно потвърждение дава В.С.Соловьов, който през 1884 година се запознал с Е.П.Б. в Париж: -     Задълго ли сте тук? – попитах аз. -     И сама още не зная… Хазяинът изпрати… -     Кой хазяин? -     Моят хазяин, Учителят, моят Гуру, е наречете го ако щете Хулаб Лал Синг от „Пещерите и дебрите на Индустан”.[4, с.14] Е.П.Б. по-нататък пише: „Аз ще разкажа за него повече, отколкото за другите, защото за този странен човек се говореха най-чудни и разнообразни слухове. Носеше се мълва, че той принадлежи към сектата на раджа-йогите, посветени в тайнството на магията, алхимията и разни други съкровени науки на Индия. Той бил богат и независим човек, мълвата не смеела да го заподозре в измама, още повече, че ако той се занимавал с тези науки, то старателно скривал своите познания от всички, освен от най-близките си приятели. Хулаб Лал Синг бил независим такур от Раджистан, чието название означава буквално „обител или земя на царете”. Почти всички такури имат за начало на своя род Сурия(слънцето) и затова се наричат суряванси, потомци на слънцето, не отстъващи по гордост на никого. Както те се изразяват: „земната мръсотия не може да полепне по лъчите на слънцето”, т.е. по раджпутите; ето защо те не признават никоя каста освен брамините, отдавайки почест само на един бард възпяващ тяхната военна доблест, с която те така справедливо се гордеят”.     В Кавказ   „През лятото на 1860 година отпътувахме от Псковска губерния за Кавказ, за да навестим нашите баба и дядо Фадееви и нашата леля, г-жа Вите – сестрата на нашата майка, които не бяха виждали Елена повече от единадесет години. По пътя за Кавказ, в град Задонск, Воронежка губерния научихме, че по това време там се намирал Киевският митрополит Исидор, който ние помнехме още от детските си години, когато той беше глава на Грузинската Екзархия в Тифлис. Пътувайки за Петербург по пътя той спрял в Задонск, за да посети местния манастир. Много ми се искаше да го срещна. Той си спомни за нас и изпрати известие, че много ще се радва да ни види след молебена. Ние се отправихме към катедралния събор. Аз имах лошо предчувствие и по пътя казах на сестра си: „Моля, постарай се твоите мили дяволчета да мълчат, докато сме у митрополита”. Смеейки се, тя отговори, че желае същото, но не може да гарантира за тях. Аз също знаех това добре, затова не се учудих, че още щом митрополитът започна да разпитва сестра ми за нейното пътешествие, започна чукане: раз, два, три… Аз ужасно се измъчвах. Беше ясно, че той не може да не забележи натрапчивото присламчване на тези същества, които изглежда бяха решили да се присъединят към нашата компания и да вземат участие в беседата. За да ни прекъснат, те раздвижваха мебелите, огледалата, вдигаха чашите ни, дори кехлибарената броеница, която старецът държеше в ръцете си. Той веднага забеляза нашето смущение и разбирайки положението, попита коя от нас е медиум. Бидейки голяма егоистка, аз побързах да посоча сестра си. Митрополитът беседва с нас повече от час. Когато подробно разпита сестра ми, ни се стори, че той е напълно удовлетворен от това, че е видял този феномен. Сбогувайки се, той благослови сестра ми и мен и каза, че нямаме основание да се страхуваме от феномени. „Няма такава сила – каза той, - която да не идва от Вседържителя. Докато не използвате своето дарование за зло, можете да бъдете спокойна. На нас в никакъв случай не ни е забранено да изследваме силите на природата. Ще дойде ден, когато хората ще разберат това и ще го използват. Да те благослови Господ, дете мое!” Той още веднъж благослови Елена и я прекръсти. Колкото пъти в следващите години Е.П. Блаватска си спомняше тези приветливи слова на йерарха на православната гръцка църква, тя винаги изпитваше към него дълбока благодарност”.[15, ноябрь, 1894] Е.П.Б. се засели в едно малко селце(Озургети в Мингрелия), съвсем глухо място, където нямаше никакви пътища и което почти нямаше връзка със света. Там си купи къщичка. Тук тя се разболя тежко. Желиховска пише за това на Синет следното: „Това беше една от онези тайнствени нервни болести, които поставят науката в задънена улица. Тя разказвала на своите приятели, че „живее двоен живот”. Какво искала да каже с това, никой от известните тогава в Мигрелия хора не можел да разбере. Самата тя описваше състоянието си така: „Когато ме назоват по име, аз отварям очи и ставам самата себе си, но щом ме оставят на спокойствие, аз пак се потапям в своето обичайно състояние на полусън и ставам някой друг(кой именно, тя не казваше). Това беше болест, която бавно, но сигурно ме убиваше. Изгубих напълно апетит, не чувствах жажда и често със седмици не се хранех, пиех само малко вода. Така за четири месеца аз се превърнах в жив скелет. Понякога, когато ме викаха по име, а аз през това време бях в своето друго „Аз” и беседвах с някого в този свой живот сън, отварях очи и отговарях разумно, тъй като никога не съм бълнувала, но щом след това затварях очи, то това „друго аз” продължаваше фразата от думата или половината дума, на която ме бяха прекъснали. Когато бодърствах и бях сама със себе си, аз помнех добре всичко, което е станало, докато съм била другата същност, но когато бях другата, аз нямах никаква представа за Елена Петровна Блаватска, намирах се в друга далечна страна и бях съвсем друга индивидуалност и нямах ни най-малка връзка с моя сегашен живот”.[20, с.115,116] Може би това, което Е.П.Б. написа няколко години по-късно в известна степен осветява това трудно за разбиране състояние: „Такава способност се крие във всеки човек, не само в специалните хора, в 99 процента от случаите тайната на двойния живот остава за тях неизвестна и това незнание създава начина на живот на западните хора… Кой от нас знае или е способен да познае своето „Аз”, докато живее в условията на „висшето общество” или в най-трудните условия на живот на пролетариата?”     Психически проявления в Русия    „Когато я наричаха „медиум” – казваше Желиховска – Блаватска се смееше и казваше, че не е медиум, а само медиатор – посредник между умрелите и живите, но аз никога не можах да разбера тази разлика… Моята сестра по време на своето дългогодишно отсъствие пътуваше из Индия, където, както вече знаем, се надсмиват на медиумните феномени и ги обясняват по съвсем друг начин. Медиумизът, по техните представи, произтича от такъв източник, от какъвто моята сестра смяташе невъзможно да черпи и затова тя не признаваше за себе си тези качества”.[20, с.61] „През цялото това време нейните окултни способности не само не отслабваха, но с всяка година става все по-силни. Изглеждаше, че тя по своя воля може да изпълни всичко, което пожелае… Обаче случайните, епизодично случващи се феномени ставаха все по-редки, но когато се случваха, винаги бяха много необикновени”.[20, с.114,115]     В Ашрама на Учителя   Защо изминаха толкова много мъчителни години, преди тя да достигне своята цел? Защо бяха толкова продължителни нейните търсения и имаше толкова много неуспехи? „Започвайки с първата среща през 1851, когато за пръв път видях Учителя във физическо тяло, аз никога нямах съмнение в него”, - казваше тя. Но само едно доверие на него не му е достатъчно. „Преди душата да може да застане пред Учителя, стъпалата й трябва да бъдат умити от кръвта на сърцето”, - се казва в книгата „Светлина по Пътя”. Спомняйки си „седемте години предшестващи посвещението”, пълни с всякакъв род въплъщения на злото и легиони дяволи, през 1875 година тя пише на полковник Олкът: „…помислете преди да дадете своето съгласие”. И по-нататък в същото писмо: „Аз, бедната посветена, зная какво в моя живот означава думата „опитвайте” и колко често треперех, страхувайки се, че неправилно съм разбрала Неговите повели и че ще бъда наказана за това, че изпълнявайки ги, съм отишла твърде далече”. Думата „опитвайте” може да се разглежда като постоянен призив на Учителя. Когато полковник Олкът се запозна с него в Ню-Йорк, Той му каза: „Този, който Ни търси, Ни намира… Опитвайте… Не вдигайте пушилка. Опитвайте…” и т.н. Махатма К.Х. писал на Синет: „Вие знаете нашия девиз и че практическото му приложение изключва думата „невъзможно” от езика на окултиста. Ако не се уморява в своите опити, той може да открие главното – своето истинско Аз”[23, март, 1922] Полковник Олкът пише: „Попитах (Учителя), защо нейният пламенен темперамент не може да се постави под постоянен контрол и защо не може да се превъзпита тя в спокойна, владееща себе си жена, каквато е била при някои обстоятелства?” В отговор му било казано, че подобно въздействие би довело до нейната неминуема гибел. Нейното тяло е оживявал огнен и стремителен дух, който още от детството не търпял никакви ограничения. И ако на нейната изключителна енергия, обземаща тялото й не се даде изход, резултатът би бил фатален. „Посъветваха ме да се запозная с историята на нейния род – Долгорукови, и тогава ще разбера, какво означава това. Аз се запознах с тази история, започвайки с Рюрик(деветото столетие) и видях, че този войнствен род винаги се е отличавал със свръхестествено мъжество, проява на безстрашие в най-критични моменти, страстна любов и силна независимост. Стремейки се да постигнат желаното, те никога не се страхували от възможните последствия. Типичен в това отношение бил княз Яков Долгорукий, сенатор на Петър I. Веднъж, в сената, в присъствието на всичките му членове той разкъсал на парченца някакъв царски указ, който не му харесвал. На последвалата заплаха от царя той отговорил: „Вие може да подражавате на Александър(Македонски), но в мен ще намерите човека, подобен на Клит”. Такъв бил и характерът на Блаватска. Тя не веднъж ми е казвала, че няма да позволи на никаква сила да я владее, нито на земята, нито извън нея. Единствените Същества, пред които тя се прекланяше, бяха Учителите, но дори с Тях тя беше понякога толкова войнствена, че в такова състояние на духа й, дори най-меките от тях не можеха, по-точно не искаха да се приближат до нея. За да достигне такова състояние, при което да може свободно да общува с Учителите, на нея й било необходимо(както тя сама патетично ме уверяваше) много години самовъзпитание. Съмнявам се дали някой друг би стъпил на път с такива трудности или с голямо самопожертвувание”.[18, т.1, с.257 - 259] „Има още една много важна причина, за да не могат Учителите насила, без нейното собствено желание да смегчат и да направят по-изтънчен характера на Е.П.Б. Това би било вмешателство в нейната лична Карма… Вмешателството би парализирало необуздания й темперамент, но би отслабило други нейни качества, което би било тежка несправедливост и ни на йота не би ускорило нейната еволюция. Това е като да се държи човек под волята на хипнотизатора или да се подложи болния на постоянното въздействие на наркотика”.[18, т.1, с.263] „Разбира се, нейният лесно възбудим мозък не съответстваше напълно на тази деликатна мисия, която тя беше взела върху себе си, но Учителите ми казваха, че, независимо от това, тя е била най-добрата от всички приближили се. Тя предизвиквала у Тях особено доверие – била готова да рискува всичко и да понесе всякакви трудности. Повече от всеки друг, владеейки психическите сили, активизирана от изключителен ентусиазъм, неудържимо стремяща се към целта си, физически много издържлива – тя била за Тях най-подходящия, макар и не винаги послушен и уравновесен посредник. При някой друг може би щеше да има по-малко грешки в литературните трудове, но той не би издържал като нея на седемнадесет годишния напрегнат труд и десет години преди това би напуснал своето тяло. Тогава много неща биха останали неизвестни на света”.[18, т.1, с.259]     Кратко пътуване в Европа   „После следват Венеция, Флоренция, Ментана. Какво правех там, цялата истина за това знаят само Гарибалди(синове) и Синет, - и някои мои близки, но сестра ми не знае”[14,с.144] „Аз бях в Ментана през октомври 1867 година по време на битката. Напуснах Италия през ноември същата година. Бях ли изпратена там или попаднах там случайно, това е въпрос, който се отнася само до моя личен живот”.[8, т.XIX, с.292] В първия албум от извадки Блаватска записва своя отклик на статията „Войнствените жени”, в която тя е наречена „началник щаб на гарибалдейците”: „Всяка дума в тази статия е лъжа. Никога не съм била в щаба на Гарибалди. Отидох с приятели в Ментана, за да помогна в борбата против папистите, но самата аз се оказах ранена. Това не засяга никого, най-малко – репортера”. Полковник Олкът пише: „Тя ми казваше, че е свободомислеща и се е сражавала заедно с Гарибалди в кървав бой в Ментана. Като доказателство ми показа счупване на лявата ръка на две места от удар със сабя и помоли да напипам куршум от мушкет в лявото й рамо и още един куршум в крака. Показа ми също белег до самото й сърце, от рана нанесена от стилет. Тази рана отново се отворила, когато била в Читенден. Тогава тя поиска моя съвет и затова ми показа раната… Понякога ми се струва, че никой от нас, нейните колеги, изобщо не познаваше истинската Е.П.Б., че имахме работа само с изкусно оживено тяло, истинската и джива е била убита в битката под Ментана(2 ноември 1867 година), когато получила тези пет рани и са я извлекли от канавката като умряла”[18, т.1, с.9,263,264]     От Ашрама на Учителя обратно е света   Случило се едно характерно събитие, описано от Уйлям Джадж в „New York Times” от 7 януари 1889 година: „Тя пристигнала в Хавр с билет за първа класа до Ню-Йорк и един-два долара пари. По време на качването тя видяла на пристанището бедна жена с две деца, обляна в сълзи. „Защо плачете?” – попитала тя. Жената отговорила, че мъжът й й изпратил от Америка пари за път и тя купила с тях билети за четвърта класа, които се оказали фалшиви. Намирайки се в непознат град без грош в джоба, тя не знаела къде да търси сега мошеника, излъгал я толкова безсърдечно. „Елате с мен” – казала Блаватска и обръщайки се към агента на параходната компания, помолила да заменят нейния билет за първа класа с билети за четвърта класа за нея и за жената с децата. Този, на който се е налагало да пресича океана на палуба сред тълпи емигранти, ще оцени подобна саможертва на жена с изострени чувства.[25, с.147]     Среща на основателите на теософското общество    „Един или двама от нас се надявахме, че светът е достатъчно добре развит, ако не интуитивно, то поне умствено, за да бъде окултното учение прието интелектуално и да даде импулс за нов етап в окултните изследвания… Оглеждайки всички около нас ние намерихме човек, способен да стане лидер – той притежаваше огромно морално мъжество, не беше егоистичен и имаше множество други добри качества. Той далеч не беше най-добрият от всички възможни, но… кой е бил най-добър от всички. С него свързвахме Е.П.Б.– тя притежаваше чудесни и изключителни дарования. Заедно с това тя имаше множество явни лични недостатъци, но и в този й вид нямаше никой от живеещите, който би могъл да се сравни с нея по степен на пригодност за тази работа. Ние я изпратихме в Америка, събрахме ги заедно и изпитанието започна” – писа през февруари 1882 година Махатма Мория (2) През 1874 година в Америка Е.П.Б. среща своя най-близък съратник, ученик и приятел, с който ще работи заедно до края на живота си и който целият свят запомни като втория основател на Теософското общество. Полковник Хенри Стил Олкът, знаменитият адвокат от Ню-Йорк се славел със своята ерудиция, интелегентност и порядъчност и в същото време страстно се увличал по парапсихологични феномени. Те се срещнали случайно във фермата на братя Еди, където двамата изучавали спиритичните явления. В своя дневник полковник Олкът оставя трогателно описание на тази първа среща: „От самото начало погледът ми беше привлечен от червената гарибалдийска мантия, която Е.П.Б. носеше вместо риза. Тя рязко контрастираше с тъмнотата на всичко, което я обкръжаваше… Косите й бяха рижи, меки като коприна и къдрави като вълната на Котсволдските агнета. Тези коси и ризата привлякоха вниманието ми преди да забележа лицето й с калмицки черти, малко тежичко, дишащо със сила, величие и култура, в контраст на обикновените лица на хората около нея…(3) Влизайки аз спрях и казах на своя приятел Капес: „Погледнете само към това удивително същество” – и бързо седнах точно срещу нея, за да се отдам на моето любимо занимание – изучаване на характерите… Е.П.Б. сви папироса. Аз се обърнах към нея с думите: „Позволете, госпожо”, поднасяйки огън към папиросата й. Така от огънчето на папиросата се роди нашето запознанство, превърнало се после в пламък, който не е угаснал и досега”.(4) Полковник Олкът казва в своята книга „Страници от стария дневник”: „Е.П.Б. разказваше за съществуването на Адептите на Изтока и тяхното могъщество, с много примери тя ми доказа своята способност да държи под контрол окултните сили на природата… Приятелското й участие ми помогна да започна лична преписка с Учителите. Аз пазя множество Техни писма, в които са записани датите на получаването. Аз Им бях представен от Е.П.Б. и затова способства моят предишен опит в изучаването на медиумите и спиритизма. Джон Кинг ме започна с четирима Учители: един от тях беше копт, другият – представител на Неоплатоническата школа, третият – височайш Учител на Учителите именуван Венецианеца и последният беше англичанин, философ, скрил се от хората от своето обкръжение, и когото мнозина считаха за умрял. Първият от тях стана мой Гуру, той беше човек на строгите правила и притежаваше мъжествен характер”[12, с.13,14]   Краят следва…     Литература: 1)      Тук и по нататък(освен в онези абзаци, където са указани препратки към други източници) Мери Неф. Лични Мемоари на Е.П.Блаватска М. Издателство „Сфера” 1993 г. Серия „Белый лотос”. През 1927 година, по покана на г-н К. Джинараджас Мери Неф пристига в Адяр. Там по указание на д-р Ани Безант тя подредила и систематизирала архивите на Теософското Общество. За изпълнението на поставената задача и се наложило да прегледа маса книжа, книги, вестници, списания, писма и брошури. Скоро й станало ясно, че в архивите на Теософското Общество се пазят голямо количество документи свързани с Е.П.Б., с помощта на които можело да се запълнят много празни места в нейната биография. По предложение на д-р Джордж Арундейл Мери публикувала серия статии за живота и дейността на Блаватска. Значително количество от използваните в тази книга материали е взето от дадения източник. 2) «Письма Махатм» Рериховский Центр духовной культуры, Самара, 1993г. М - Синнету, п. 46, с. 190. 3) Елена Сикирич. Статья «Загадка сфинкса». Журнал «Новый Акрополь» [Электронный ресурс] – Электрон. дан. - Режим доступа: http://www.newacropol.ru/Alexandria/philosophy/Philosofs/EPB-spisok/sfinks/), свободный. – Загл. с экрана. – Яз. агл. 4)      Г.С. Олькотт Издательство «Сфера», М, 2002г. «Практическая теософия» Страницы старого дневника. 5)       Оккультный мир Блаватской. М. Издательство «Сфера» 1996г. с. 445.   6)      Там же с. 468.     http://sirius-ru.net/ Редактор на изданието Татяна Мартиненко mtv757@yandex.ru Мир, Светлина и Любов

http://www.sirius1-bg.net/sirius/buletini/2011/tm/br1_0511.html

за поста!:))
Късно снощи приключих четенето на "Аватарите на Шамбала".
Поздрави!:)))

но ще дойда пак да си дочета по-късно. Поздрави за постинга :))))))))))
Валя

Fell out of bed feeling down. This has brghitened my day!